В един момент щеше да му се наложи да признае пред света какъв е. Да признае и пред себе си, че иска да каже нещо на хората и иска те да го чуят. Дълго време неговата мантра беше „не ми пука“. Тази фраза го характеризираше като личност, позволяваше му да работи в кафене „Бразилия“ срещу минимално заплащане, да излиза с момчета, в които не беше влюбен, и да прахосва вечерите си на места като къщата на Бето. В много отношения щеше да му е по-лесно да продължи да живее както досега, да се разпилява всяка вечер в алко- холна мъгла и наркотици, да прекарва нощите си на поля- ните пред чуждите къщи, да пише просто за удоволствие, за запълване на времето, да казва на хората, че е Ричард Хардинг, завършил университет, но без работа и без перс- пектива. Естествено, не можеше да я кара така цял живот, но можеше да продължи поне през следващите няколко години. Междувременно щеше да се наслаждава на утехата от „не ми пука“ и на естетическата свобода, присъща за живота, изпълнен с невъздържаност от всякакъв род.
